 |
| По време на работа (Аз съм най-вляво на снимата) |
Всеки път когато се завличах, в изкушенията на греха, от плътските си страсти си казвах: „Ще направя само още един компромис, а после отново ще се изправя на крака“ и да казвах си също: „Аз мога да се откажа от това – само още малко да му се насладя и тогава ще го направя“. Но вече тръгнал по хлъзгавият път на изкушенията аз се научих да харесвам греха и все по-рядко си казвах, че отново ще се върна при Бога. Погледа ми се беше замъглил – аз вече не виждах Господа и не чувах гласът Му, а виждах само плътските удоволствия. Започнах да забравям за сладостта и насладата във святото присъствие на Господа, за лекотата и свободата от присъстието на Святият Дух. На место това плътските удоволствия временно утоляваха душата ми и отново тежестта от липсата на Бог в живота ми изплуваше. Те бяха като евтин и некачествен Китайски фалшификат, който иска да замести оригинала. Греховните удоволствия имаха за цел да замъглят съзнанието ми, да ме завъртят в един обречен кръг, от който не мога да изляза, като създават илюзията, че всичко е наред.
Но аз усещах липсата на моят Бог, усещах празнота и тежест в себе си. Болка изпълваше духът ми от тази липса, както болка изпълва духа от липсата на любимият/ата. Търсех избавление, но не го намирах, защото бях попаднал в омагьосаният кръг на греха и търсех на грешното място. Сатана виждаше отчаяните ми опити и лутането на духът ми в мрака и като изкусен арабски* търговец ми предлагаше изкушение след изкушение, плътски удоволствия, фалшиви наслади. А аз в отчаяните си опити да получа търсеното от духът ми захапвах всяка кукичка, която той ми поднесеше.
Така предавах сърцето си на греха, като допусках все повече и повече компромиси между мен и Бога. Постепенно забравих за завета си с Бога, с който Му се бях посветил, когато Той ми се откри за първи път (а именно: да Го следвам през всички дни на живота си). Дори не осъзнавах как задушаващата прегръдка на греха ме притиска малко по-малко и изцеждаше от мен жизнените ми сили. Сатана ме беше обхванал дотолкова в смъртната си прегръдка, че дори нямах сила да извикам към Господа. Дори не осъзнавах, че съм в беда и че бавно, и неусетно изкушенията, на които се потдавах ме водеха в ръцете му – към ада.
Но един ден, дочух едва доловим и в същото време ясно пронизващ, гласът на моят спасител. Чух как ме попита: „Сине мой, къде отиваш, накъде си се запътил?“ – това беше всичко. В същото това време сърцето ми трепна, сякаш това беше дефибрилатора, който даде тласък на моето умиращо сърце. Усетих протегнатата ръка на Господа към своят изгубен син. Започнах да осъзнавам, че аз вече не съм същият човек, който бях. Грехът ме беше обезоръжил и направил от мен едно жалко подобие на човек наричащ себе си вярващ в Исус.
Попитах Господа какво да направя и първото нещо към, което Той ме насочи е да взема тридневен пост, в който да Го търся и да оправя пътищата си пред Него. Започнах този пост и цялото ми очакване беше насочено към Него. Исках отново да преживея обновяващата сила, от присъствието на Бога. Но за мое разочарование това не се случи – Бог го нямаше. „Защо така се получаваше?“ – се запитах, „...нали Бог ми каза да вляза в този пост, нали почувствах Неговата протегната ръка към мен – къде е Той сега?“ Почувствах се като излъган и изоставен. Но така ли беше в действителност или сатана се опитваше да ме измами отново?
Пред мен се появи веднага изкушението: „Дали пък не съм се заблудил?“, „Защо трябва да продължавам този пост, като няма никакъв ефект и явно Бог не ми отговаря?“ Но вътре в мен аз знаех, че това може би да е последният шанс за мен преди да затъна напълно в блатото на забвението. Имаше голяма борба вътре в мен, а Бог Го нямаше, за да ми помогне – Той ме беше оставил да взема самостоятелно решение. Да, когато Бог беше до мен всичко беше толкова лесно, а сега трябваше да реша сам. Но аз получих невероятният шанс да изляза от омагьосаният кръг на греха и не биваше да го изпускам, каквото и да ми костваше. Тогава със голяма болка на сърце аз взех това решение, че независимо дали Бог ми отговаря или не –трябва да изпълня обрека си към Него, трябва да бъда сериозен и да удържа на думата си. Без да подозирам, че това решение щеше да реши съдбата ми и че същият ден дявола щеше да изиска живота ми.
На вторият ден от поста, след като отхвърлих офертата на дявола да изоставя обрека си към Господа (поста) – той започна да разбира, че ме изпуска от мрежата си и предпочете да изиска живота ми докато все още бях под неговата власт. Разбира се имаше пълното право да го направи понеже аз все още ходех в греховните си пътища. Същата вечер, когато привършвах работата по една фасада, на която правехме топлоизолация, аз се спусках по въжето както обикновенно правех. Моята увереност като алпинист беше нарастнала от опита, който бях натрупал и този ден направих първата си грешка.
Вече се стъмваше, а ние закъснявахме. Бързахме да завършим работният ден и си казах, че всичко ще мине гладко както всеки път. Реших, че мога да пропусна някои от нещата, които иначе задължително правех. Докато се спусках надолу не обърнах внимание, че съм се захванал за грешно въже, което е по-късо и виси на 15 метра от земята (първата грешка). По принцип тези въжета са в различен цвят и накрая завършват с възел, който трябва да те предпази, ако случайно се объркаш. Но този път друг беше вързал въжетата, а аз не проверих изправността им (втората грешка). Захванах се за това въже, без да го различа и дори не погледнах надолу, при слизането си (третата грешка), тъй като бързах да се прибера в къщи при любимата си. Невероято е как сатана беше планувал и подредил цялата ситуация, точно когато най-малко го очаквах. Въжето се оказа, че няма възел в края си, аз не можах да го различа поради тъмнината, и отгоре на това дори не погледнах надолу, в бързината. Бързах да сляза на земята, затова и се спусках с голяма скорост. Изведнъж въжето се изниза от ръцете ми и аз политнах надолу от петият етаж.
Да това беше една добре замислена конспирация от страна на сатана, точно когато си мислех, че всичко вече е наред. Беше идеално подбраният момент за атака от врагът ми. Дори не бях доловил никакво предупреждение в духът си, както обикновенно Бог ми даваше предчувствие за предстоящи опастности. Този път бях напълно сам – без намесата на Бог, без Неговата подкрепа и без никакво предупреждение.
Спомням си последната мисъл, която мина през ума ми, преди да падна на земята. Не че имах много време да размишлявам – просто това бе единствената спонтанна мисъл, която изкочи от недрата на духът ми, в същия миг. Когато видях пред очите ми въжето да се измъква от гри-грито (захващащото устройство) последните думи, които казах в ума си бяха: „Боже предавам живота си в Твоите ръце!“ И това бяха същите думи, които дойдоха със същата сила точно както когато Бог ме срещна. Тогава в един миг мира на Бога изпълни цялото ми същество. Като, че ли Той ме обхвана в прегръдката си и ми каза: „Всичко ще бъде наред, сине мой!“ Това внесе неземен покой в душата ми и в цялата тази ситуация аз се отпуснах наистина като предадох живота си в Божиите ръце. Осъзнавайки, че ако Той реши може да спаси живота ми, а ако ли не – то аз напълно бях заслужил смъртта си. Няма такова земно чувство, което да може да се оприличи на Божият мир – както казах то е неземно. Но едно съм разбрал – мира на Бога е следствие от духовното ми отношение към Него. Винаги, когато поставя моето его в нозете на Бог доверявайки Му се напълно и безрезервно. Когато разкрия своята душевност, премахна всякакви задръжки и бариери, тогава става възможно мира да насели духът ми. Мирът идващ от Бог не е чувство (въпреки, че афектира чувствата), но той е състояние базирано на взаимоотношението между мен Бог. Състояние на пълно упование и отдаване от моя страна (чрез вяра), в следствие на което идва разбирането (свръхестествено знание) за абсолютният контрол от Негова страна на всичко около мен. И това състояние внася напълно непоклатимо спокойствие от духът ми към моята душа и чувства.
Чудите се дали Бог ме спаси или не – познайте? Да, това свидетелство го пиша собственоръчно три години след тази злополука. Благодарен съм, че Бог беше милостив и ме избави, като ми даде втори шанс. Сега аз знам, че живота който живея в момента не ми принадлежи, а принадлежи на моят Спасител и Господ. Радвам се, че успях да премина успешно това изпитание на живот и смърт. Бог искаше да види моята позиция и решение – дали този път ще бъда принципен и ще подкрепя думите си с дела или ще забравя обещанията си, и отново ще тръгна след плътските си страсти. По-късно в болницата моята съпруга ми сподели, това което Бог и беше открил, че нямаше да съм жив ако не бях взел това решение и не бях го отстоявал до края.
Бог ми даде втори шанс като ми показа изходният път от кашата, в която се бях забъркал. От мен зависеше дали ще откликна, на възможността за помощ и дали ще успея да изляза от това блато. Истината беше, че аз нямах силата да се освободя от оковите на робството – нито пък сатана щеше да ме пусне на драго сърце. Но, за да получа живота, който Бог ми предлагаше трябваше да се откажа от своя собствен – грешният живот, който живеех. Бог ме остави, за да види дали наистина съм решен да отстоявам обрека, който съм поел към Него дори до смърт.
Защо чак до смърт – може би се питате? Защото каквото сме готови да дадем на Бог – това можем да получим от Него. Или иначе казано ако сме готови да дадем живота си – сегашният мизерен, безцелен и лишен от смисъл живот в греха, Бог ще ни даде нов живот изпълнен със смисъл и цел – живот в Неговата Слава. Всъщност закона за търговията е заимстван от този духовен закон, който е съществувал още от създаването на света. А той гласи това: „Можеш да получиш толкова, колкото си готов да платиш.“
Защо Бог прави така нещата?
Не можеше ли да се избегнат всички тези перипетии през, които минах?
Ако Бог е Бог защо позволява всичко това да се случи, защо Бог просто не се справи със злото?Това са въпроси, които всички ние си задаваме рано или късно в нашият живот.
Причината поради, която Бог прави това, което прави е много проста и намира своето смислено обяснение в Библията. Това е и същата причина поради, която целият свят минава през всички теготи, неволи, войни, глад, земетресения. Може би ще откриете отговорите на тези въпроси в следващата част на „Моето свидетелство“.
Какво стана с мен след падането? Имаше ли последствия и какви бяха те? Обидих ли се на Бог за това, че ме остави да пострадам и бях на ръба на смъртта? Отговора на тези въпроси се съдържа в следващата част на свидетелството ми.
Очаквайте скоро!
* С това определение нямам за цел да обидя арабите, а по-скоро да оприлича изкустният манталитет на търговия с арабският.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Моля оставете вашият коментар!