Част втора - ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА

Към част първа

Бях толкова повлиян от събитията довели до този развой на нещата. Святият Дух на Бога изпълваше цялото ми същество с неземна любов, неуклончива, нелицемерна и безкористна –  беше нещо невероятно, чувство което никога дотогава не бях изпитвал, чувство на пълнота и завършеност. Започнах да разбирам, че това не беше просто чувство, което ще си замине заедно със събитието, но това беше състояние в моят дух. Състояние на единение между Бог и мен.

Още същата нощ се прибрах в къщи плачейки със сълзи на очите. А майка ми уплашена ме попита: „Защо плачеш, какво е станало?“, но аз вглъбен в себе си и отговорих: „Срещнах Господа!“ – и се прибрах набързо в стаята си. На следващият ден обаче споделих с майка си надълго и на широко какво бях преживял и че сълзите стичащи се по лицето ми бяха от силата на Божията любов, която изобличаваше греха в мен. За първи път толкова ясно осъзнавах , че съм грешен и че Бог ми дава възможност за прошка като променя, начина си на живот и следвам водителството от Неговият Дух.  

От същият ден започнах да търся Господа всеки ден: Започнах да чета Библията интензивно, като я прочетох няколко пъти за една година. Търсех Бога ден и нощ, мотивиран от това бележито събитие в живота ми. Молех се с благодарност и вяра, като с часове пребъдвах в силата на Бога. Хвалех Го и се покланях с радостно сърце наслаждавайки се в Неговата Слава. Нямах търпение да отида на църква в четвъртък и в неделя, за да бъда с приятели, с които се насърчавахме и заедно престоявахме в Божието присъствие. Растях с бързи темпове във вярата и пътищата ми пред Бога бяха прави.

Дори майка ми усещайки силата на Бога, която струеше от мен в разговорите ни и като виждаше промяната, която беше налице в живота ми, започна да желае и тя да идва в църквата, където аз ходех. И идваше, защото отвори сърцето си за Божията пречистваща любов.

А, аз исках повече и повече от Божието присъствие в мен – исках да живея в дома Господен. Вече не исках да имам нищо с греха, в който досега живеех. Започнах да осъзнавам, че всъщност той не ми дава наслада, а само илюзия за такава. Оковите на греха ми тежаха и ме дърпаха назад. Истинската наслада идваше от Божията освобождаваща любов, която ме караше да се чувствам по-лек и от вятъра.

Но не спрях до тук – не само исках да контактувам с мят любящ Създател, но исках и да давам тази любов и на другите хора около мен. Започнах да взимам участие в църквата, като се включвах в различни доброволни дейности като: да помагам като разпоредител в църквата, да давам доброволен труд към издателството на църквата, също помагах и в грижата за децата повреме на службите. Отделно веднъж седмично се събирахме по-малки приятелски кръгове по райони, които тогава наричахме домашни групи на църквата. Общо взето взимах дейно участие във всички активности на църквата и почти нямаше такова събитие, което да мине без моето присъствие. Като се замисля имах само един ден от седмицата, в който не бях въвлечен в някаква активност.

Приятелите ми казваха: „Брат, ти си много верен – Бог ще те възнагради!“, но аз не се усещах така – и с право. Защото докато си в Божията Слава опиянен от еуфорията на чувствата и окуражаван от подкрепата на приятели е лесно да бъдеш там и да служиш на Бога. Но истинската вярност се доказва, когато дойдат изпитанията, когато чувствата преминат и останеш сам. Тогава се показва от какво си направен, ще продължиш ли напред или ще се откажеш под тежестта на обстоятелствата. Решенията ти придобиват сила и тежест едва тогава след като докажеш: отстояваш ли това, за което говориш на думи?

Към част трета