Част трета - КЛОПКАТА

Към част втора

По време на работа (Аз съм най-вляво на снимата)

Постепенно с течение на времето житейските грижи и проблемите започнаха да изместват готовността, с която се вслушвах в Божието Слово (Библията), и решителността, скоято следвах Божиите закони. Моята преданност към Бог и желанието ми да Го следвам на всяка цена започна да избледнява пред изгледа на големите житейски планини. Които отвличаха вниманието ми от Бога, и го поставяха върху невъзможността ми да се справя с тях самите. Посредственост и охладняване започна да се настанява във взаимоотношението ми с Бога. Започнах постепенно да свалям гарда и да допускам компромиси във вярата си. Щитът ми започна да отслабва, вярата ми да губи сили, а измамните изкушения на сатана нарастваха. Страхът от провал започна да взима надмощие над вярата ми в Бога.

Всеки път когато се завличах, в изкушенията на греха, от плътските си страсти си казвах: „Ще направя само още един компромис, а после отново ще се изправя на крака“ и да казвах си също: „Аз мога да се откажа от това – само още малко да му се насладя и тогава ще го направя“. Но вече тръгнал по хлъзгавият път на изкушенията аз се научих да харесвам греха и все по-рядко си казвах, че отново ще се върна при Бога. Погледа ми се беше замъглил – аз вече не виждах Господа и не чувах гласът Му, а виждах само плътските удоволствия. Започнах да забравям за сладостта и насладата във святото присъствие на Господа, за лекотата и свободата от присъстието на Святият Дух. На место това плътските удоволствия временно утоляваха душата  ми и отново тежестта от липсата на Бог в живота ми изплуваше. Те бяха като евтин и некачествен Китайски фалшификат, който иска да замести оригинала. Греховните удоволствия имаха за цел да замъглят съзнанието ми, да ме завъртят в един обречен кръг, от който не мога да изляза, като създават илюзията, че всичко е наред.

Но аз усещах липсата на моят Бог, усещах празнота и тежест в себе си. Болка изпълваше духът ми от тази липса, както болка изпълва духа от липсата на любимият/ата. Търсех избавление, но не го намирах, защото бях попаднал в омагьосаният кръг на греха и търсех на грешното място. Сатана виждаше отчаяните ми опити и лутането на духът ми в мрака и като изкусен арабски* търговец ми предлагаше изкушение след изкушение, плътски удоволствия, фалшиви наслади. А аз в отчаяните си опити да получа търсеното от духът ми захапвах всяка кукичка, която той ми поднесеше.

Така предавах сърцето си на греха, като допусках все повече и повече компромиси между мен и Бога. Постепенно забравих за завета си с Бога, с който Му се бях посветил, когато Той ми се откри за първи път (а именно: да Го следвам през всички дни на живота си). Дори не осъзнавах как задушаващата прегръдка на греха ме притиска малко по-малко и изцеждаше от мен жизнените ми сили. Сатана ме беше обхванал дотолкова в смъртната си прегръдка, че дори нямах сила да извикам към Господа. Дори не осъзнавах, че съм в беда и че бавно, и неусетно изкушенията, на които се потдавах ме водеха в ръцете му – към ада.

Но един ден, дочух едва доловим и в същото време ясно пронизващ, гласът на моят спасител. Чух как ме попита: „Сине мой, къде отиваш, накъде си се запътил?“ – това беше всичко. В същото това време сърцето ми трепна, сякаш това беше дефибрилатора, който даде тласък на моето умиращо сърце. Усетих протегнатата ръка на Господа към своят изгубен син. Започнах да осъзнавам, че аз вече не съм същият човек, който бях. Грехът ме беше обезоръжил и направил от мен едно жалко подобие на човек наричащ себе си вярващ в Исус.

Попитах Господа какво да направя и първото нещо към, което Той ме насочи е да взема тридневен пост, в който да Го търся и да оправя пътищата си пред Него. Започнах този пост и цялото ми очакване беше насочено към Него. Исках отново да преживея обновяващата сила, от присъствието на Бога. Но за мое разочарование това не се случи – Бог го нямаше. „Защо така се получаваше?“ – се запитах, „...нали Бог ми каза да вляза в този пост, нали почувствах Неговата протегната ръка към мен – къде е Той сега?“ Почувствах се като излъган и изоставен. Но така ли беше в действителност или сатана се опитваше да ме измами отново?

Пред мен се появи веднага изкушението: „Дали пък не съм се заблудил?“, „Защо трябва да продължавам този пост, като няма никакъв ефект и явно Бог не ми отговаря?“ Но вътре в мен аз знаех, че това може би да е последният шанс за мен преди да затъна напълно в блатото на забвението. Имаше голяма борба вътре в мен, а Бог Го нямаше, за да ми помогне – Той ме беше оставил да взема самостоятелно решение. Да, когато Бог беше до мен всичко беше толкова лесно, а сега трябваше да реша сам. Но аз получих невероятният шанс да изляза от омагьосаният кръг на греха и не биваше да го изпускам, каквото и да ми костваше. Тогава със голяма болка на сърце аз взех това решение, че независимо дали Бог ми отговаря или не –трябва да изпълня обрека си към Него, трябва да бъда сериозен и да удържа на думата си. Без да подозирам, че това решение щеше да реши съдбата ми и че същият ден дявола щеше да изиска живота ми.

На вторият ден от поста, след като отхвърлих офертата на дявола да изоставя обрека си към Господа (поста) – той започна да разбира, че ме изпуска от мрежата си и предпочете да изиска живота ми докато все още бях под неговата власт. Разбира се имаше пълното право да го направи понеже аз все още ходех в греховните си пътища. Същата вечер, когато привършвах работата по една фасада, на която правехме топлоизолация, аз се спусках по въжето както обикновенно правех. Моята увереност като алпинист беше нарастнала от опита, който бях натрупал и този ден направих първата си грешка.

Вече се стъмваше, а ние закъснявахме. Бързахме да завършим работният ден и си казах, че всичко ще мине гладко както всеки път. Реших, че мога да пропусна някои от нещата, които иначе задължително правех. Докато се спусках надолу не обърнах внимание, че съм се захванал за грешно въже, което е по-късо и виси на 15 метра от земята (първата грешка). По принцип тези въжета са в различен цвят и накрая завършват с възел, който трябва да те предпази, ако случайно се объркаш. Но този път друг беше вързал въжетата, а аз не проверих изправността им (втората грешка). Захванах се за това въже, без да го различа и дори не погледнах надолу, при слизането си (третата грешка), тъй като бързах да се прибера в къщи при любимата си. Невероято е как сатана беше планувал и подредил цялата ситуация, точно когато най-малко го очаквах. Въжето се оказа, че няма възел в края си, аз не можах да го различа поради тъмнината, и отгоре на това дори не погледнах надолу, в бързината. Бързах да сляза на земята, затова и се спусках с голяма скорост. Изведнъж въжето се изниза от ръцете ми и аз политнах надолу от петият етаж.

Да това беше една добре замислена конспирация от страна на сатана, точно когато си мислех, че всичко вече е наред. Беше идеално подбраният момент за атака от врагът ми. Дори не бях доловил никакво предупреждение в духът си, както обикновенно Бог ми даваше предчувствие за предстоящи опастности. Този път бях напълно сам – без намесата на Бог, без Неговата подкрепа и без никакво предупреждение.

Спомням си последната мисъл, която мина през ума ми, преди да падна на земята. Не че имах много време да размишлявам – просто това бе единствената спонтанна мисъл, която изкочи от недрата на духът ми, в същия миг. Когато видях пред очите ми въжето да се измъква от гри-грито (захващащото устройство)  последните думи, които казах в ума си бяха: „Боже предавам живота си в Твоите ръце!“ И това бяха същите думи, които дойдоха със същата сила точно както когато Бог ме срещна. Тогава в един миг мира на Бога изпълни цялото ми същество. Като, че ли Той ме обхвана в прегръдката си и ми каза: „Всичко ще бъде наред, сине мой!“ Това внесе неземен покой в душата ми и в цялата тази ситуация аз се отпуснах наистина като предадох живота си в Божиите ръце. Осъзнавайки, че ако Той реши може да спаси живота ми, а ако ли не – то аз напълно бях заслужил смъртта си.

Няма такова земно чувство, което да може да се оприличи на Божият мир – както казах то е неземно. Но едно съм разбрал – мира на Бога е следствие от духовното ми отношение към Него. Винаги, когато поставя моето его в нозете на Бог доверявайки Му се напълно и безрезервно. Когато разкрия своята душевност, премахна всякакви задръжки и бариери, тогава става възможно мира да насели духът ми. Мирът идващ от Бог не е чувство (въпреки, че афектира чувствата), но той е състояние базирано на взаимоотношението между мен Бог. Състояние на пълно упование и отдаване от моя страна (чрез вяра), в следствие на което идва разбирането (свръхестествено знание) за абсолютният контрол от Негова страна на всичко около мен. И това състояние внася напълно непоклатимо спокойствие от духът ми към моята душа и чувства.

Чудите се дали Бог ме спаси или не – познайте? Да, това свидетелство го пиша собственоръчно три години след тази злополука. Благодарен съм, че Бог беше милостив и ме избави, като ми даде втори шанс. Сега аз знам, че живота който живея в момента не ми принадлежи, а принадлежи на моят Спасител и Господ. Радвам се, че успях да премина успешно това изпитание на живот и смърт. Бог искаше да види моята позиция и решение – дали този път ще бъда принципен и ще подкрепя думите си с дела или ще забравя обещанията си, и отново ще тръгна след плътските си страсти. По-късно в болницата моята съпруга ми сподели, това което Бог и беше открил, че нямаше да съм жив ако не бях взел това решение и не бях го отстоявал до края.

Бог ми даде втори шанс като ми показа изходният път от кашата, в която се бях забъркал. От мен зависеше дали ще откликна, на възможността за помощ и дали ще успея да изляза от това блато. Истината беше, че аз нямах силата да се освободя от оковите на робството – нито пък сатана щеше да ме пусне на драго сърце. Но, за да получа живота, който Бог ми предлагаше трябваше да се откажа от своя собствен – грешният живот, който живеех.  Бог ме остави, за да види дали наистина съм решен да отстоявам обрека, който съм поел към Него дори до смърт.

Защо чак до смърт – може би се питате? Защото каквото сме готови да дадем на Бог – това можем да получим от Него. Или иначе казано ако сме готови да дадем живота си – сегашният мизерен, безцелен и лишен от смисъл живот в греха, Бог ще ни даде нов живот изпълнен със смисъл и цел – живот в Неговата Слава. Всъщност закона за търговията е заимстван от този духовен закон, който е съществувал още от създаването на света. А той гласи това: „Можеш да получиш толкова, колкото си готов да платиш.“

Защо Бог прави така нещата?

Не можеше ли да се избегнат всички тези перипетии през, които минах?

Ако Бог е Бог защо позволява всичко това да се случи, защо Бог просто не се справи със злото?

Това са въпроси, които всички ние си задаваме рано или късно в нашият живот.  

Причината поради, която Бог прави това, което прави е много проста и намира своето смислено обяснение в Библията. Това е и същата причина поради, която целият свят минава през всички теготи, неволи, войни, глад, земетресения. Може би ще откриете отговорите на тези въпроси в следващата част на „Моето свидетелство“.

Какво стана с мен след падането? Имаше ли последствия и какви бяха те? Обидих ли се на Бог за това, че ме остави да пострадам и бях на ръба на смъртта? Отговора на тези въпроси се съдържа в следващата част на свидетелството ми.

Очаквайте скоро!

* С това определение нямам за цел да обидя арабите, а по-скоро да оприлича изкустният манталитет на търговия с арабският.

Част втора - ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА

Към част първа

Бях толкова повлиян от събитията довели до този развой на нещата. Святият Дух на Бога изпълваше цялото ми същество с неземна любов, неуклончива, нелицемерна и безкористна –  беше нещо невероятно, чувство което никога дотогава не бях изпитвал, чувство на пълнота и завършеност. Започнах да разбирам, че това не беше просто чувство, което ще си замине заедно със събитието, но това беше състояние в моят дух. Състояние на единение между Бог и мен.

Още същата нощ се прибрах в къщи плачейки със сълзи на очите. А майка ми уплашена ме попита: „Защо плачеш, какво е станало?“, но аз вглъбен в себе си и отговорих: „Срещнах Господа!“ – и се прибрах набързо в стаята си. На следващият ден обаче споделих с майка си надълго и на широко какво бях преживял и че сълзите стичащи се по лицето ми бяха от силата на Божията любов, която изобличаваше греха в мен. За първи път толкова ясно осъзнавах , че съм грешен и че Бог ми дава възможност за прошка като променя, начина си на живот и следвам водителството от Неговият Дух.  

От същият ден започнах да търся Господа всеки ден: Започнах да чета Библията интензивно, като я прочетох няколко пъти за една година. Търсех Бога ден и нощ, мотивиран от това бележито събитие в живота ми. Молех се с благодарност и вяра, като с часове пребъдвах в силата на Бога. Хвалех Го и се покланях с радостно сърце наслаждавайки се в Неговата Слава. Нямах търпение да отида на църква в четвъртък и в неделя, за да бъда с приятели, с които се насърчавахме и заедно престоявахме в Божието присъствие. Растях с бързи темпове във вярата и пътищата ми пред Бога бяха прави.

Дори майка ми усещайки силата на Бога, която струеше от мен в разговорите ни и като виждаше промяната, която беше налице в живота ми, започна да желае и тя да идва в църквата, където аз ходех. И идваше, защото отвори сърцето си за Божията пречистваща любов.

А, аз исках повече и повече от Божието присъствие в мен – исках да живея в дома Господен. Вече не исках да имам нищо с греха, в който досега живеех. Започнах да осъзнавам, че всъщност той не ми дава наслада, а само илюзия за такава. Оковите на греха ми тежаха и ме дърпаха назад. Истинската наслада идваше от Божията освобождаваща любов, която ме караше да се чувствам по-лек и от вятъра.

Но не спрях до тук – не само исках да контактувам с мят любящ Създател, но исках и да давам тази любов и на другите хора около мен. Започнах да взимам участие в църквата, като се включвах в различни доброволни дейности като: да помагам като разпоредител в църквата, да давам доброволен труд към издателството на църквата, също помагах и в грижата за децата повреме на службите. Отделно веднъж седмично се събирахме по-малки приятелски кръгове по райони, които тогава наричахме домашни групи на църквата. Общо взето взимах дейно участие във всички активности на църквата и почти нямаше такова събитие, което да мине без моето присъствие. Като се замисля имах само един ден от седмицата, в който не бях въвлечен в някаква активност.

Приятелите ми казваха: „Брат, ти си много верен – Бог ще те възнагради!“, но аз не се усещах така – и с право. Защото докато си в Божията Слава опиянен от еуфорията на чувствата и окуражаван от подкрепата на приятели е лесно да бъдеш там и да служиш на Бога. Но истинската вярност се доказва, когато дойдат изпитанията, когато чувствата преминат и останеш сам. Тогава се показва от какво си направен, ще продължиш ли напред или ще се откажеш под тежестта на обстоятелствата. Решенията ти придобиват сила и тежест едва тогава след като докажеш: отстояваш ли това, за което говориш на думи?

Към част трета

Част първа - КАК НАМЕРИХ БОГ?

Това свидетелство е на човек, на който Бог се откри.
Но човекът заслепен от греховни страсти отхвърли Бог и се предаде на греха.
Тогава смъртта изиска душата му и той се срещна лице в лице с нея.
Обаче Бог в Своята милост го избави от хватката и, и му даде втори шанс.

ПРЕДИСТОРИЯ

Бях на 15 години, когато Бог (от Библията) ми се откри – беше невероятно драматичен момент и повратна точка в моят живот. Това беше времето когато направих голям обратен завой и изцяло смених курса, по който съм вървял до тогава. Самото преживяване беше уникално, силно и разтърсващо – все още си спомням онзи момент, до ден днешен, кристално ясно с всичките му подробности.

Всъщност аз бях твърдо убеден атеист, който не вярваше в такива бабини-деветини, в Богове и дяволи. Това бяха приказки, които баба ми разказваше, защото беше неука и нямаше обяснение за много неща – ни учеше комунистическата система. Те, градителите на комунизма имаха тяхното обяснение, разбира се: в началото човека е бил чехълче. После чехълчето започнало да мисли и се превърнало в нещо друго
(обувчица, ботушче :-)), което на свой ред се превърнало в трето – пето и чак до човека. Така системата инфилтрира, в нашите умове, една парадоксална теория, която ние приехме с отворени обятия. Но аз няма да се спирам на нея сега.

Аз вярвах безрезервно на тази теория и си мислех, че съм способен да разклатя вярата на всеки един вярващ в Бог с моите доводи и убеждения. Не смятах, че е възможно някой да ме убеди да повярвам в Господ и бях прав – никой не можеше да ме убеди, а аз се присмивах на вярващите,  защото смятах, че те бяха неуки и заблудени.

Но в тинейджърските си години, когато започнах да си задавам някои въпроси и да търся отговорите обикновенно стигах до един извод, който отправях в неопределена за мен посока: „Господи ако съществуваш – открий ми се?“ Вътре в мене нещо ми подсказваше, че това не е реалността и ме подтикваше да търся и открия истината. За съществуването си, за смисъла на живота, кой стои зад всичко това – защото вече не бях убеден, че зад всичко това стои едно чехълче. Нещо в мен искаше да открие истината и не ми даваше мира докато не се свърже с нея. И това нещо беше Святият Дух на Бога, който притегляше моят дух  към Себе Си, но тогава аз не осъзнавах това. Изобщо не подозирах, че Бог ни е създал по Негово подобие и е вдъхнал в нас от Своят дъх, за да бъдем живи същества. Дори не знаех, че в човешкият дух има специално проектирано място, където Божият Дух се свързва с нас и обитава.

Нямаше кой да отговори на въпросите които си задавах, защото авторитета на система се срина в мен, авторитета на родителите ми никак го нямаше, а авторитета на приятелите ми – що за приятели? Но имаше един малък индикатор, който разбрах, че трябва да следвам в търсенето си на истината – ДНК-то на духът ми. Наследственото ни духовно естество, което Бог беше вдъхнал от Себе Си в нас – това беше индикаторът, който  ме водеше към моят Създател.

Минах дълъг път в търсенето си на Бога. Търсих Го в православните храмове, но Той не беше там, търсих го при екстрасенсите, но и там не Го открих, опитах различни окултни течения, но нищо в мен не се свързваше с Бога. Мястото в духът ми все още си стоеше празно. Докато накрая не попаднах на една християнска евангелизация подбуден от човешкото си любопитство. Защото бях прочел, следното заглавие, в един от онези клеветнически вестници: „Как може един човек да лъже толкова много хора наведнъж?“ Дори бяха написали часа, датата и адреса на събитието.

Спомням си, че в момента, в който стъпих на площад Батенберг – сърцето ми омекна и краката ми се подкосиха от някаква невидима сила. „Това беше!“ – си казах аз, „това търсих цял живот!“ (или по-точно 15 години :-)). Усещах в духът си, че епицентъра на тази сила се намира в центъра на площада, където се бяха събрали хората. Запътих се натам и влязох между
хората – присъствието беше толкова силно и толкова истинско. Божият Дух беше там за мен и ме изпълваше с такъв мир, който никой ум не може да схване, Той беше над целия площад и се носеше между хората. Най-накрая търсенето ми се увенча с успех и аз усещах, в духът си, че съм на правилното място.

Дори не усетих колко време съм стоял там. Спомням си само, че Святият Дух изпълваше цялото ми същество, а аз се наслаждавах на това състояние на безвремие, на мир, на свобода. В мен започнаха да отпаднат всякакви задръжки, които имах: предрасъдъци, заблуди, страхове. Единственото, което ме интересуваше е как да задържа това „Свято нещо“ вътре в мен.

След като приключи евангелизацията хората започнаха да се разотиват, но аз стоях там и не исках да си тръгна. Бяха се образували малки групички от хора, които все още се задържаха там. Насочих се към една от тези групички и видях, че хората се бяха скупчили около едно момче, което се молеше за тях. И  както Исус се молеше за мнозинствата и ги изцеляваше, така и това момче правеше в Исусовото име. Бог изцеляваше хората и Неговият Дух продължаваше да се носи над мястото дори и след евангелизацията. Колкото повече стоях там толкова повече се усилваше желанието ми да получа тази свобода – интензитета на тази сила нарастваше с неизмерими темпове в мен.

Аз стоях там в тази групичка, наслаждавах се на Свободата, която изпълваше цялото това място, докато Бог не изцели всички и те не се разотидоха. Останахме само аз и момчето, то се обърна към мен и ме попита: „Какво ти е на тебе?“
Аз му казах: „ами може ли да се помолиш за очите ми?“ – защото имах астигматизъм.
Той каза: „добре“ и започна да се моли. Но всъщност аз не търсех точно това, в този момент. Момчето започна да се моли за мен и не му отне много време, когато ме попита: „абе, ти вярваш ли в Исус?“ В този момен усетих как тези думи пронизаха най-дълбоките и тайни места в моето същество. Устоите на моят атеизъм, които вече бяха разклатени се сринаха до основи и нищо не остана. Аз започнах да мигам на парцали и в чуденето си какво да кажа казах: „ами не знам?“. Никога до тогава не бях изричал на глас нещо като: „аз вярвам“ –  това беше най-необичайната и неприсъща реплика за моят език. Той ме погледна учудено, като в погледа му се четеше: „що за отговор, бе момче, ти от кой свят идваш – тука хората вярват в Исус?“ – и каза: „как така не знаеш, ела тука да приемеш Исус!“.

И тогава настъпи момента на истината. Момента, в който аз предадох себе си в Божиите ръце. Всяка една дума, с която той ме водеше в тази молитва и която аз изричах с устата си идваше от най-дълбоките места на сърцето ми, и беше насочена към моят Спасител. Аз обещах на Бога: „Боже предавам живота си в Твоите ръце!“ – и това обещание беше моят обрек към Господа, моят вечен завет, който сключих с Него. Нямах никакво съмнение за това, нямаше дори и капчица колебание в думите, с които се обрекох на Господа.

Към част втора