Част първа - КАК НАМЕРИХ БОГ?

Това свидетелство е на човек, на който Бог се откри.
Но човекът заслепен от греховни страсти отхвърли Бог и се предаде на греха.
Тогава смъртта изиска душата му и той се срещна лице в лице с нея.
Обаче Бог в Своята милост го избави от хватката и, и му даде втори шанс.

ПРЕДИСТОРИЯ

Бях на 15 години, когато Бог (от Библията) ми се откри – беше невероятно драматичен момент и повратна точка в моят живот. Това беше времето когато направих голям обратен завой и изцяло смених курса, по който съм вървял до тогава. Самото преживяване беше уникално, силно и разтърсващо – все още си спомням онзи момент, до ден днешен, кристално ясно с всичките му подробности.

Всъщност аз бях твърдо убеден атеист, който не вярваше в такива бабини-деветини, в Богове и дяволи. Това бяха приказки, които баба ми разказваше, защото беше неука и нямаше обяснение за много неща – ни учеше комунистическата система. Те, градителите на комунизма имаха тяхното обяснение, разбира се: в началото човека е бил чехълче. После чехълчето започнало да мисли и се превърнало в нещо друго
(обувчица, ботушче :-)), което на свой ред се превърнало в трето – пето и чак до човека. Така системата инфилтрира, в нашите умове, една парадоксална теория, която ние приехме с отворени обятия. Но аз няма да се спирам на нея сега.

Аз вярвах безрезервно на тази теория и си мислех, че съм способен да разклатя вярата на всеки един вярващ в Бог с моите доводи и убеждения. Не смятах, че е възможно някой да ме убеди да повярвам в Господ и бях прав – никой не можеше да ме убеди, а аз се присмивах на вярващите,  защото смятах, че те бяха неуки и заблудени.

Но в тинейджърските си години, когато започнах да си задавам някои въпроси и да търся отговорите обикновенно стигах до един извод, който отправях в неопределена за мен посока: „Господи ако съществуваш – открий ми се?“ Вътре в мене нещо ми подсказваше, че това не е реалността и ме подтикваше да търся и открия истината. За съществуването си, за смисъла на живота, кой стои зад всичко това – защото вече не бях убеден, че зад всичко това стои едно чехълче. Нещо в мен искаше да открие истината и не ми даваше мира докато не се свърже с нея. И това нещо беше Святият Дух на Бога, който притегляше моят дух  към Себе Си, но тогава аз не осъзнавах това. Изобщо не подозирах, че Бог ни е създал по Негово подобие и е вдъхнал в нас от Своят дъх, за да бъдем живи същества. Дори не знаех, че в човешкият дух има специално проектирано място, където Божият Дух се свързва с нас и обитава.

Нямаше кой да отговори на въпросите които си задавах, защото авторитета на система се срина в мен, авторитета на родителите ми никак го нямаше, а авторитета на приятелите ми – що за приятели? Но имаше един малък индикатор, който разбрах, че трябва да следвам в търсенето си на истината – ДНК-то на духът ми. Наследственото ни духовно естество, което Бог беше вдъхнал от Себе Си в нас – това беше индикаторът, който  ме водеше към моят Създател.

Минах дълъг път в търсенето си на Бога. Търсих Го в православните храмове, но Той не беше там, търсих го при екстрасенсите, но и там не Го открих, опитах различни окултни течения, но нищо в мен не се свързваше с Бога. Мястото в духът ми все още си стоеше празно. Докато накрая не попаднах на една християнска евангелизация подбуден от човешкото си любопитство. Защото бях прочел, следното заглавие, в един от онези клеветнически вестници: „Как може един човек да лъже толкова много хора наведнъж?“ Дори бяха написали часа, датата и адреса на събитието.

Спомням си, че в момента, в който стъпих на площад Батенберг – сърцето ми омекна и краката ми се подкосиха от някаква невидима сила. „Това беше!“ – си казах аз, „това търсих цял живот!“ (или по-точно 15 години :-)). Усещах в духът си, че епицентъра на тази сила се намира в центъра на площада, където се бяха събрали хората. Запътих се натам и влязох между
хората – присъствието беше толкова силно и толкова истинско. Божият Дух беше там за мен и ме изпълваше с такъв мир, който никой ум не може да схване, Той беше над целия площад и се носеше между хората. Най-накрая търсенето ми се увенча с успех и аз усещах, в духът си, че съм на правилното място.

Дори не усетих колко време съм стоял там. Спомням си само, че Святият Дух изпълваше цялото ми същество, а аз се наслаждавах на това състояние на безвремие, на мир, на свобода. В мен започнаха да отпаднат всякакви задръжки, които имах: предрасъдъци, заблуди, страхове. Единственото, което ме интересуваше е как да задържа това „Свято нещо“ вътре в мен.

След като приключи евангелизацията хората започнаха да се разотиват, но аз стоях там и не исках да си тръгна. Бяха се образували малки групички от хора, които все още се задържаха там. Насочих се към една от тези групички и видях, че хората се бяха скупчили около едно момче, което се молеше за тях. И  както Исус се молеше за мнозинствата и ги изцеляваше, така и това момче правеше в Исусовото име. Бог изцеляваше хората и Неговият Дух продължаваше да се носи над мястото дори и след евангелизацията. Колкото повече стоях там толкова повече се усилваше желанието ми да получа тази свобода – интензитета на тази сила нарастваше с неизмерими темпове в мен.

Аз стоях там в тази групичка, наслаждавах се на Свободата, която изпълваше цялото това място, докато Бог не изцели всички и те не се разотидоха. Останахме само аз и момчето, то се обърна към мен и ме попита: „Какво ти е на тебе?“
Аз му казах: „ами може ли да се помолиш за очите ми?“ – защото имах астигматизъм.
Той каза: „добре“ и започна да се моли. Но всъщност аз не търсех точно това, в този момент. Момчето започна да се моли за мен и не му отне много време, когато ме попита: „абе, ти вярваш ли в Исус?“ В този момен усетих как тези думи пронизаха най-дълбоките и тайни места в моето същество. Устоите на моят атеизъм, които вече бяха разклатени се сринаха до основи и нищо не остана. Аз започнах да мигам на парцали и в чуденето си какво да кажа казах: „ами не знам?“. Никога до тогава не бях изричал на глас нещо като: „аз вярвам“ –  това беше най-необичайната и неприсъща реплика за моят език. Той ме погледна учудено, като в погледа му се четеше: „що за отговор, бе момче, ти от кой свят идваш – тука хората вярват в Исус?“ – и каза: „как така не знаеш, ела тука да приемеш Исус!“.

И тогава настъпи момента на истината. Момента, в който аз предадох себе си в Божиите ръце. Всяка една дума, с която той ме водеше в тази молитва и която аз изричах с устата си идваше от най-дълбоките места на сърцето ми, и беше насочена към моят Спасител. Аз обещах на Бога: „Боже предавам живота си в Твоите ръце!“ – и това обещание беше моят обрек към Господа, моят вечен завет, който сключих с Него. Нямах никакво съмнение за това, нямаше дори и капчица колебание в думите, с които се обрекох на Господа.

Към част втора